Студено. И не е от онова „аха, свежичко“ студено, дето си обличаш едно суитшъртче и си готов. Това е онова, дето ти влиза под кожата, в костите, и не ти дава мира. Като овлажнен бетон – сиво, тежко, лепкаво. И мирише… не знам как да го опиша, ама на нещо старо и влажно. Като изоставена къща, дето е затворена с години. Някой каза, че било мъгла. Ама то си е повече от мъгла, бе. Нали? Не виждаш нищо, само сиво. Сиво в сивото. И е тихо, де, ама не е приятната тишина. Това е онази, дето те кара да си мислиш за нещо, което не искаш да си спомняш.
Днес трябваше да свърша куп работи. Среща, после имейли, абе цял ден бачкане. И сега лежа, завита като оная пеперуда, дето става какавида, и гледам как мъглата бавно, ама сигурно, обгръща всичко. И се чудя… абе възможно ли е изобщо да избягаш от себе си? Да се скриеш някъде, където никой да не може да те намери? Да се превърнеш в част от мъглата, да се изгубиш в нея? Глупости. Романтично клише. Нали? Просто си търся извинение да не ставам. Така де. И да не се сблъсквам с тия задължения, дето ме чакат. И с онова усещане, че все не си свършил достатъчно.
Спомням си… преди десет години, май беше, бях в Париж. Само. И там пак беше мъгла. Ама различна. Миришеше на печени кестени и на мокра земя. Сядах в едно малко кафене, онова с червените столове, дето са малко криви, ама много удобни. Пиех горещ шоколад. Помня, че беше горчиво-сладък, като живота. И се опитвах да пиша. Един роман. За любов, ама не оная захаросаната, дето я дават по телевизията. А истинската. Тежка. Болезнена. Ама не стана нищо. Само няколко страници. И една купчина недописани идеи. Париж не е мястото, където мечтите се сбъдват. Нали? Париж е място, където мечтите се изгубват в мъглата, точно както всичко останало. Тази чаша, дето е до мен, е студена. Забравих я преди час, май. И на дъното има една утайка. Като всички разочарования, събрани на едно място. Ей така, на капки.
Усещам миризма на прах. Не знам откъде идва. Може би от онези стари книги на рафта. Дядо ми ги подреждаше винаги в една и съща последователност. Казваше, че книгите са като врати към други светове. Ама аз… май съм се затворила в един много тесен свят. Свят на пропуснати възможности и нереализирани мечти. Дървеното бюро е студено под ръцете ми. Има едно петно от кафе, дето не мога да махна. Май ще си остане. Като белег. Белег от нещо, което съм забравила. Или може би от нещо, което никога не се е случило. Не знам.
Капе от крана в кухнята. Кап-кап-кап. И това постоянно „кап-кап-кап“ влиза в главата ми. Сякаш някой ми брои секундите. Или сякаш някой ми напомня, че времето тече, а аз стоя и не правя нищо. Може би трябва да го оправя. Може би трябва да стана и да го стегна. Ама… не ми се занимава. Нямам сили. Уморена съм. Уморена от мъглата, от спомените, от нереализираните мечти, от капещия кран, от себе си. Затворих очи и усетих как клепачите ми натежават. Не знам дали заспивам, или просто се предавам.
Ах, Париж… Спомням си един художник, дето рисуваше мъглата. Не просто мъглата, а нещо повече. Той рисуваше самотата, меланхолията, красотата на тъмнината. И тогава разбрах, че понякога е по-хубаво да тъгуваш, отколкото да се усмихваш. Че животът не е приказка. Че животът е мъгла. И трябва да се научиш да се движиш в нея. Ама аз… май не се научих.
Въздъхнах. И се зарових още по-дълбоко в завивките. Мъглата навън стана още по-гъста. И миризмата на мокър бетон се усили. Капещият кран продължава да си отмерва секундите. И аз… май просто ще остана тук. За малко. Или за цяла вечност.
Помня една история за една баничка. Не, чакай… не беше за баничка. Беше за едни маслини. Купих ги от магазина, ама после ги забравих в хладилника. И като ги извадих след седмица… бяха станали на някакъв кисел сос. И после цялата къща миришеше на тях. Ужас. Ама какво ме е грижа за маслини сега? Нали? Нищо. Просто се сетих. Така де.
Студено е. И е влажно. И е сиво. И е тихо. И е мъгла. И е… нищо. Просто нищо. И аз… май просто ще си остана тук. За малко. Или за цяла вечност.
