Май пак се прецаках с тоя алгоритъм. От два часа гледам едно момиче да плаче в Instagram. Не, не е драма, не е нищо такова. Тя рекламира лосион за лице. Пак. И плаче. И говори как този лосион я е спасил от екзистенциалната криза, предизвикана от сухата ѝ кожа. Преди седмица беше счупено сърце, сега – дехидратирана кожа. Все едно и също. И хората ѝ вярват. И купуват. И аз се замислих – докъде стигнахме?
Защото това не е просто емоционален маркетинг. Това е оптимизация на сълзите. Превръщане на уязвимостта в печалба. Някога ни продаваха мечти – коли, къщи, любов. Сега ни продават тъга, разочарование, несигурност. И работи. Много добре работи. Защото е евтино. И достъпно. И най-важното – резонира.
В началото беше просто – реклама. После дойдоха инфлуенсърите, които показваха „истинския си живот“. Филтриран, перфектен, но все пак… някак по-близък. Но вече не е достатъчно да си красив и успял. Трябва да си „човек“. Да споделяш проблемите си. Да си уязвим. Да покажеш, че и ти, като всички нас, си нещастен, объркан, уморен. Само че ти си нещастен, объркан и уморен… с перфектен грим и спонсориран лосион за лице.
Емпатията е продукт. И се продава по-добре от всичко друго. Не ти трябват огромни бюджети. Трябва ти история. Лице. Човек, който да ти каже: „Разбирам те“. А ти, в самотата и несигурността си, си готов да платиш, за да почувстваш, че не си сам. Това е гениално. И цинично. И напълно логично от бизнес гледна точка.
Помня как преди години един мой приятел, фотограф, се опитваше да продава „емоционални портрети“. Снимки, които да улавят „вътрешния свят“ на клиента. Хората се интересуваха. Не от качеството на снимката, а от това, че той „разбира“ какво ги мъчи. Плащаха, за да бъдат видени не такива, каквито са, а такива, каквито искат да бъдат възприети. Тогава му казах, че продава илюзия. Той ме обвини в песимизъм. Сега знам, че бях правa.
Напоследък забелязвам, че и големите брандове го правят. Рекламите им не са за продукта, а за емоцията, която той предизвиква. Не ти казват, че кафето им е добро, а че ще те спаси от умората. Не ти показват нови обувки, а те карат да се почувстваш свободен и уверен. И работи. Защото ние, потребителите, не купуваме продукти. Купуваме чувства.
Една моя клиентка, собственичка на малък онлайн магазин за бижута, се оплака, че рекламите ѝ не работят. Попитах я какво продава. Тя каза: „Бижута“. Казах ѝ: „Не, ти продаваш самочувствие“. И я накарах да промени подхода си. Да разказва истории за това как бижутата ѝ помагат на жените да се почувстват красиви и уверени. Резултатите бяха впечатляващи. За месец продажбите ѝ се увеличиха с 30%. Просто защото разбра, че емоцията е по-важна от продукта.
И ето ни сега – заобиколени от лайфстайл влогъри, които плачат пред камерите, за да ни продадат нещо. От брандове, които ни манипулират емоциите, за да ни накарат да купим нещо. От свят, в който тъгата е стока. А аз се чудя – каква е цената на тази игра?
Вярвам, че хората ще се научат да разпознават манипулацията. Че ще спрат да вярват на фалшивата емпатия. Че ще се върнат към истинските ценности. Но дотогава… бизнесът ще продължава да оптимизира сълзите. Защото в крайна сметка, това е просто една нова бизнес стратегия. И е много, много ефективна. А аз? Май пак ще прегледам настройките на алгоритъма, за да не ми излизат толкова много плачещи лица.
