Петнайсет евро на ден. Сума, която преди не толкова отдавна стигаше за обяд, вече е цена за „удобството“ да не мислиш за вечеря. Плащаш на корпорация да ти реши този проблем – проблем, който сам си създаде, за да ти го продаде обратно. Звучи познато?
Преди абонамента готвех на парче. Когато имах време, готвех. Когато нямах – ядях каквото намеря. Беше хаос, да. Но беше и свобода. Хартиената торба от малката пекарна на ъгъла миришеше на прясно изпечен хляб и на усещане за случайност. А сега имам приложение. Имам меню, което трябва да избера до 23:00. Имам прозорци за доставка, които не бива да изпускам. Имам дигитален график, който е по-натрапчив от календара ми за работа.
От „спестено време“ вече няма и следа. Вместо това, добавих нова, нежелана задача. Планирам доставки, следя количества сироп, проверявам дали съм потвърдила поръчката за вторник. Телефонът ми вибрира като проектен мениджър, който ми напомня, че крайният срок за вечерята наближава. Всичко е прецизно, стерилно, изчислено. Дори гладът ми е оптимизиран.
Навсякъде около мен хората говорят за „персонализирани планове“, „индивидуални нужди“, „оптимизация на ресурсите“. Здравето вече не е въпрос на баланс и навици, а на данни и алгоритми. В хладилника ми вече няма храна, а склад с пластмасови кутии, подредени в строг ред, който трябва да бъде спазван. Няма място за импулсивна вечеря в малкото италианско ресторантче до работа. Няма място за глад, който те кара да отскочиш до пекарната за нещо сладко.
Истината е проста. За тези петнайсет евро не купих храна. Купих още една доза дигитална дисциплина. Купих си нов, изтощен график. Купих си усещането, че и последните ми свободни мигове трябва да бъдат оптимизирани. И се чудя дали си струва.“
Много точно казано за този абонаментен капан. Аз също си мислех, че ще ми спести време, но накрая се оказа, че готвенето „на парче“, когато ти се прияде, е било по-спокойно. Сега постоянно следя дали не пропускам часа за избор на меню и дали няма да закъснеят доставките, което е доста изнервящо.