Имам си нов стол. Взех го в най-безпросветния ми час, когато за пореден път се опитвах да сглобя деня си като пъзел с липсващи елементи. Алгоритъмът, разбира се, ме бе надушил отдалеч. Рекламата се появи точно когато вече се бях сринала под тежестта на задачите си, превърташе ми се емисията като безкраен филм на повтаряне, а апартаментът се свиваше около мен. Столът изглеждаше безупречно. Сив, изчистен, с черен метал – като обещание за ред. В момента, в който кликнах, не купувах просто седалка. Купувах дисциплина, фокус, архитектура в живота си.
Всъщност, купих си бутафория. Столът пристигна след два дни, монтирах го и седнах. Вместо да се почувствам продуктивна, седнах на студената му повърхност и се втренчих в праха, събрал се по перваза на прозореца. Вместо да ми даде опора, ми напомни за всичко, което съм оставила недовършено. Вместо да подреди мислите ми, просто зае още място в стаята ми. Сега стои в ъгъла и ме гледа, когато отново се провалям в опита си да подредя хаоса.
Оказа се, че не столът е проблемът, а аз самата. Той просто е още едно огледало, което отразява собствената ми неспособност да се справя. Вместо да бъде решение, столът се превърна в поредното доказателство за разсейването ми. Вместо да запълни празнината в графика ми, той запълни празнотата на пода ми. И сега, всеки път, когато го погледна, разбирам колко е лесно да попаднеш в капана на собствените си очаквания и да повярваш, че предметът може да те спаси от самия теб.