Вчера ходих на интервю. Добре де, не беше точно интервю. По-скоро си беше една среща, на която трябваше да си говорим за „перспективи“. Но това няма значение. Важното е, че влязох в офиса с чисто нови кожени боти. Красиви, скъпи, напълно неподходящи за дъжда навън. И защо? Защото в главата ми те трябваше да крещят: „Аз съм човек, който държи на външния си вид“. Все едно да кажа на човека отсреща: „Виж ме, аз съм достатъчно амбициозен, за да купя скъпи обувки, въпреки че живея в град, където вали почти през цялата година“. Глупаво, нали?
Това е проблемът с обувките. Те вече не са просто нещо, с което ходим. Те са символ. Символ на статус, на вкус, на принадлежност. И докато се опитвах да не оставя кални следи по безупречния паркет в офиса, се зачудих колко чифта обувки имам вкъщи. Преброих ги наум. 47. Четиридесет и седем чифта обувки и аз, човек, който обикновено ходи пеша до магазина и работи от вкъщи. Един пълен абсурд. Един музей на безсмислието.
Спомням си как преди години майка ми ми подари чифт спортни обувки за рождения ден. Бях студент, живеех в общежитие и имах нужда от нещо удобно за университета. Носих ги почти три години, докато не се разпаднаха напълно. Бяха практични, здрави, истински обувки. Сега купувам обувки, които не издържат и един сезон. Защо? Защото модата така казва. Защото трябва да имам „нещо ново“ за Instagram. Защото се чувствам по-уверен, когато нося обувки, които струват колкото месечната ми сметка за ток.
Наскоро пих кафе с приятел. Той се оплакваше, че не може да намери подходящи обувки за сватбата на наш познат. „Трябва да са елегантни, но и удобни. Да не са прекалено официални, но и да не изглеждам небрежно.“ Попитах го: „Защо просто не обуеш нещо, в което ще ти е комфортно?“. Той ме погледна.
