Подреждането на задачи е класическото бягство от самата работа. Колкото по-пъстри стават иконите, толкова по-мъглява остава задачата, която трябва да свършиш. Научих го по трудния начин, с изгубени часове и студено кафе.
Пред мен – нов таблет с лъскаво приложение за „продуктивност“ и моят стар, омърлян бележник. Вместо да започна да пиша, влязох в безкрайното пренареждане. Първо – по спешност. После – по сложност. Накрая – по настроение. Прекарвах часове в преместване на задачи от един списък в друг, в смяна на цветовете на етикетите, в проверки дали „задача 3“ не е всъщност „задача 1“, ако я погледнеш от ъгъла на утрешния ден. Автор вече не бях – просто администратор на собствената си бюрокрация. Един вид, за да не пиша, създадох си пост, на който да не се налага да работя.
Това е най-изкусният вид самосаботаж – да изглеждаш невероятно организиран, докато всъщност бягаш от реалността. Когато отделяш часове за „перфектна система“, пред очите на другите си просто труженик. А истината е, че строиш подиум, върху който никога няма да излезеш. От икономическа гледна точка е загуба на време, превърната в илюзия за заетост. Психологически е същото – страхът от провал те кара да се скриеш зад сигурността на планирането. Списъкът е контролируем. Реалната задача – несигурна. И ти предпочиташ да оцветиш етикет, вместо да изправиш пръстите си над клавиатурата.
Една колежка, която се занимава с логистика, ми каза, че най-голямата грешка на един мениджър е да брои кашони, без да провери дали вътре има стока. Разпознах се. Моите задачи бяха там, но аз се занимавах с тяхната инвентаризация, вместо с тяхното разтоварване. Бях заседнала в подготвителната фаза – тази, която в логистиката води единствено до задръствания и препълнени пристанища. С други думи, в състояние на „перфектна готовност“, в което никога не започваш.
Когато усетиш, че започваш да избираш цветове за задачите си или да създаваш сложни подзадачи, спри. Спри веднага. Когато инструментът изисква повече внимание от самата работа, значи вече не планираш, а просто пишеш биографията на собствения си провал.
В края на деня списъкът ми беше безупречен – цветно кодиран, подреден и напълно безполезен. Текстът за блога все още не съществуваше.
Точно така, колкото повече цвят и подредба слагаме, толкова повече се отдалечаваме от самата работа. Аз лично съм паднала в капана на перфектните списъци, където прекарвах повече време да ги изпипвам, отколкото да свърша задачите в тях. Забелязах, че след това се чувствам още по-изтощена, защото напрежението от „правилния“ списък се натрупваше. Авторът е улучил десетката с примера за „администратора на собствената бюрокрация“ — точно така изглеждам, когато се вживея прекалено.
Така е, вкарах се точно в този капан преди седмица. Започнах да правя списъци на списъците и ми се стори, че работата ми е да ги подреждам по приоритет и цвят, а не да я свърша. Накрая си направих кафе, седнах на терасата и просто започнах да пиша, без предварителни схеми, и за два часа свърших повече, отколкото за цял ден с приложенията. Най-добрият списък всъщност е празен екран, който те кара да действаш.
Ха, много се припознах в това с пренареждането на задачи. Аз също имам едни стари тетрадки, в които пиша с химикал, и като че ли тогава се старая повече, отколкото пред лъскавите приложения. Ще опитам да си върна тетрадката и да намаля цветните етикети, че все ми се струва, че това е просто отлагане на работата.